„Хора с прякори. Тъжни разкази“ е най-новата книга на кинокритика, журналист и преподавател проф. д-р Божидар Манов, която събира на едно място 16 разказа за различни образи от миналото и съвремието. След 12 теоретични издания, това е втората му книга с белетристика след издадената през 2004 г. "Неизмислено човече". 

Представянето на книгата "Хора с прякори" в Художествената галерия в Созопол бе част от програмата в последната вечер на 39-ото издание на Празници на изкуствата „Аполония“ в Созопол, които приключват на 5 септември. 

В интервю той разказа предисторията на разказите, откъде идват героите, описани в тях, причината за добавянето на подзаглавието „Тъжни разкази“, отношението му към художествения текст, бягането от жанра, който той нарича "баналите“ и ефекта на двойното зрение в произведенията.

Следва пълният разговор с проф. д-р Божидар Манов, разделен от подзаглавия:

Причината за появата на книгата „Хора с прякори“
 
- Не знам дали това е интересно, но е резултат може би на здравословна случайност. Това е нова книга, но аз имам 12 книги, които обаче са за кино – кино теория, критика и журналистика, свързана с фестивални срещи интервюта. В случая става дума за една белетристична книга – сборник с разкази под заглавие „Хора с прякори“, като те се появиха може би случайно, но иначе седяха загнездени в съзнанието ми от много отдавна. 

Мнозина ме питаха дали това е книга за мутрите от 90-те години, за прякорите от мутренския период – Крушата, Плувеца, Гребеца и т.н. Но в случая не става дума за тези случайни, краткотрайни герои, а хора, които по такова стечение на обстоятелствата, а такива хора има във всяко време, във всяко общество и социални категории, които по някакъв каприз на съдбата са изхвърлени от борда на живота и то заедно с прякора си, който ги съпътства в тяхната много тежка, нелека житейска съдба.

Казвам, че разказите са подквасени от някакво зърно достоверна истина. Във всеки от тези 16 разказа има зърно достоверна истина – персонаж, който аз лично познавам, или препредаден от разказ на мои родственици, или самото име прякор, което е останало в паметта, или детайли от тъжния им край. Това обаче е само зърното, което подквасва сюжета. Останалото е плод на авторско въображение.

Разбира се, в изначалния стремеж това въображение да бъде достоверно в рамките на художествената измислица. Тук няма фентъзи, няма извънземни сюжети, няма своеволия, защото в скоби трябва да каже, че и в киното, и във всички област на изкуството, художествените своеволия не ги харесвам. Понякога дори ги наричам художествени безобразия. В това тук скромното ми желание и усилие е било онова зърно достоверна истина да бъде разказано, персонажите да са характеризирани психологически, тоест конфликтните взаимоотношения да са достоверни, всичко това да води към един, уви, тъжен трагичен финал, който се надявам, че също така е достоверен. Много силно съм се опитвал да дисциплинирам художественото въображение и да не си позволявам художествени безобразия. 

За подзаглавието „Тъжни разкази“

- Мнозина ме питаха как така тъжни? Известно е, че имам чувство за хумор и не го прикривам във вестници, списания, по телевизия. А защо сега тъжни. Ами така е дошло. Защото такива хора ни заобикалят и с болка установявам, че сме склонни да не ги забелязваме и да ги подминаваме. Може би, залисани в някакво всекидневие, не достигат чувствителни валенции в индивидуалното съзнание първо да забележат такова тъжно присъствие, а на второ място, което е много важно, да изразят съчувствие и състрадание. Не искам това да звучи като някаква късна морална проповед, но мисля, че е важно. То е част от психологическата характеристика на всеки грамотен човек и не е необходимо да се демонстрира и афишира публично, но трябва да присъства активно в подсъзнанието на всеки човек. 

Ето така се появиха тези персонажи със своите колоритни прякори, които аз не съм редактирал. Сюжетите са редактирани, но прякорите са достоверни. Книгата е построена много простичко и безхитростно, в който разказвам как и защо са се случили тези 16 разкази. После следват 16 разказа – от първия с прякор Ербапа, през Мара Опълченката, Малката Фльорца, Ножовката, Миндер Гугутка, Среден род, Скучната, Кантонера, Разпопения, до последния разказ за Кучката. След тях има послеслов, в който се оправдавам защо се е появила тази книга в този вид. 

Здравословната ситуация, породила написването на книгата

Има и конкретна ситуационна причина тя да се появи. Изкарах доста тежък Ковид у дома, не в болница, с висока температура и второто, което ме изненада, а изненада и лекарите – пълно безсъние. Дванадесет денонощия пълно безсъние. Невероятно изтощително. Опитвах се да се справя, като сменях завивки, възглавници, легло, стая. Безсъние. После разбрах от известния хирург проф. Генчо Начев, той споделяше същото, че е прекарал 10 дни на стол от същото безсъние. Това безсъние плюс температурата беше изтощило моето съзнание и то на моменти излизаше извън контрол. Аз не заспивах, но разбирах, че съзнанието ме влече нанякъде и в него се появяваха тези персонажи. Появяваха се със своите прякори до степен такава, че ме затискат, да ми пречат и исках да ги пропъдя. Когато се почувствах малко по-добре и с координация, реших, че мога да се освободя в подсъзнанието си от тях, като седна пред монитора и ги направя на разкази. Вече бях и по-добре. Вече виждах нормално, защото вторият малко изненадващ симптом на Ковида беше двойно зрение. Около два месеца виждах двойно, което може да бъде убийствено, защото, ако слизаш по стълби например, едната стълба е действителна, а другата – фалшива. Та седнах и ги написах тези хора с прякори. Това стана много бързо - за два-три месеца, един-два дни писане, още един ден редактиране и така се нанизаха разказите. 

Не искам да злоупотребявам с това, но усещах, че тези хора ги обиквам. Те не са безгрешни, не са светци, не са ангели. Те имат своите грехове. В един от разказите „Лехуса“ за една малко палава, смесена полу-циганка, полу-българка, която за седем години има седем деца от седем бащи. Седем пъти лехуса (диалектно название на родилката – бел.а.), която накрая в старините си очаква последното седмо дете, което се ражда седмаче, да излезе след седемгодишна присъда в затвора. Тогава усетих, че отговорността към съдбата на тези хора никак не е безотговорно или лекомислено занимание. Тъкмо тази Лехуса, която иска да изчисти биографията си от своето лекомислие, завършва с разочарование, тъй като усилията са като гърне, търкулнато по калдъръма, което се разбива на парчета по пътя. А за съжаление няма лепило за греховете на душата. 

Тези разкази в една сюжетна хронология, в която най-ранните са датирани около началото на миналия век до последните, които са съвременни – и за Кучката, и за Сивия – един неудачник с фамилно име Сивов, всичко това се подреди като тъжна поредица. Тогава дойде и подзаглавието „Тъжни разкази“. За мен беше малка изненада, когато неколцина уважавани от мен литератори останаха много удовлетворени. Списание „Съвременник“ публикува три от тези разкази. Списание „Пламък“ публика още два и така се роди идеята те да бъдат събрани в книга.

Издателство „Колибри“ се отзоваха също много охотно и също с изненада, че хуморът ми е изчезнал, а се появяват тъжни разкази, въпреки че има един, озаглавен „Скучната“, който пак е тъжен като сюжетна развръзка, завършвайки със смърт, но е разказан с иронията на един квартален Дон Жуан – един махленски Казанова, който обикаля госпожиците и вдовиците от квартала и върши своите любовни подвизи. Пак е тъжно, защото завършва със смъртта на най-симпатичната от ях – Скучната, но е разказано с ирония и намигане, защото и житейският кръговрат е такъв. Той е шарен. Има го и едното, и другото – ето днес вали проливен дъжд, а се надявам довечера на представянето на книгата да не вали. Но явно разказите са толкова тъжни, че и природата се разплака и вали от сутринта. 

Избягване на жанра „баналите“

Убеден съм, че всеки грамотен човек с малко дар слово умее да разкаже сюжет, да навърже ситуации, да прибави ефектни реплики и да сглоби един разказ. Още в училище сме правили преразказ по картинка, съчинение по преразказ и т.н. Това очевидно не е достатъчно. Няма критерий за добро професионално писане, но мен винаги са ме смущавали и плашели две неща, говорейки от позицията си на професионален кинокритик – клишетата. Повтаряеми, непреодолени клишета, които издават някакво авторско безсилие и на второ място – скуката, която много често присъства в отделни произведения – филми най-вече, заради които съм си позволил иронично да измисля нов жанр, наречен „баналите“. Това е, когато нещо е толкова банално, че влиза през главния вход на „баналите“. Ето от това съм се пазил, доколкото мога. Първо - да не е в този жанр, второ – да няма фентъзи, което се откъсва от реалността и на трето място, а за мен лично може би и на първо – грижа към езика. 

Вниманието към „бухването“ на художествения език 

Литературният текст не е просто говорене, не е публицистика, не е вестникарска журналистика. Художествената достоверност позволява, дори изисква, непохабена лексика, непохабен словоред, иска друга структура на изречението, думи, които са достоверни, но дори забравени или вече сложени в чекмеджето за архаизми старомодна категория. Без да твърдя за крайния резултат, съм се стараел и текстът, езикът, лексиката да носи своя пластика, да е като добре омесено тесто.

Както знам от жените във фамилията, „да ти бухнат козунаците“ значи добре омесено тесто, с хубаво брашно, с хубави продукти, но трябва да го уцелиш и на температура на фурната. Винаги съм си мислел, че художественият текст, какъвто и да е, особено при поезията, но и в белетристиката важи, трябва да не е скучен, банален, да не е трафаретен. Да не е от похабени думи и клишета, а по възможност, без да преиграва, без да става самоцел, да е сочен, непохабен, вкусен, изненадващ. Това важи особено много при диалозите, защото диалогът носи речевата характеристика на персонажа. По един начин говори неграмотен престъпник, по друг – изискан комбинатор с бяла якичка, а по трети – самотна вдовица старица, както по друг начин говори и млада палавница от Женския пазар. 

Симптомът на двойното зрение, пренесен в текста

Това, което моят офтамолог ми обясни, е, че ако вирусът е попаднал през лигавицата на окото, той може да увреди очедвигателния нерв. Той движи двете очни ябълки и ги синхронизира наляво, надясно, нагоре и надолу. Когато единият е увреден, той изостава и се получава това разминаване в оптичния център – това двойно зрение. Слава Богу, то се възстанови за два месеца. Аз междувременно, за да мога да пиша, тъй като виждах всичко двойно, се изхитрих и усетих, че едното око е с по-нисък зрителен център и просто си измествах очилата. Като ги изместя, те компенсираха това разминаване и по този начин успявах сравнително нормално да пиша. 

Мога да направя една произволна метафора, че в художествения текст, и особено в художествения подтекст, е хубаво да има двойно зрение. От една страна авторът натрапва своето – своя разказ, своя сюжет, възглед, вкус. Нека да има една гъвкава еластична среда, така че читателят да го прочете по свой начин. Не да бъде воден от автора за носа като кученце на сиджимка, а да види със своето зрение евентуална възможност да го прочете по друг начин. Защото добрата литература никога не е еднопланова. Тя трябва да има двойно дъно и ако читателят успее да влезе в двойно или тройно дъно и да го прочете по свой начин, това би била ласкава оценка за всеки автор, а аз мисля и негова отговорност, задължение. Не може да натрапваш клишета и дидактика, защото това не е буквар за първокласници. Книгата се чете от интелигентни, грамотни хора и тяхната преценка е решаваща, а не приятелските потупвания по рамото. Засега, слава Богу, съм чул добри думи за книгата, но, както казваше един мой професор от Академията, вече покойник, всичко е предпоследно.